Полезно

Реимунизация срещу Тетанус и Дифтерия

Определение

Дифтерията е остро и силно заразно инфекциозно заболяване, което принадлежи към респираторните инфекции. Характеризира се с фибринозно възпаление на тонзилите, фаринкса, ларинкса, по-рядко на трахеята и бронхитите, засягане на регионалните лимфни възли. В единични случаи е възможно да доведе до животозастрашаващи усложнения, затова консултацията с лекар е задължителна. След въвеждане на задължителната имунизация срещу инфекцията (ваксината срещу Дифтерия е включена в актуалния Имунизационен календар на Република България) нейната честота и разпространение значително намаляват, като в Европа Дифтерията е спорадично заболяване.

Причини

Дифтерията се предава по въздушно-капков път – чрез кихане, кашляне или целувка. Тя принадлежи към респираторните инфекции, като болестният процес се отличава със следните особености:

  • Етиологичен причинител: причинител на Дифтерията е Corynebacterium diphteriae – Грам-положителна бактерия с удебелени краища, която не образува спори и капсули, не притежава ресни и е неподвижна. Повечето от представителите на род Corynebacterium са част от нормалната флора на кожата и лигавиците на горните дихателни пътища, чревния и урогениталния тракт на човека и могат да причинят опортюнистични инфекции в имунокомпрометирани пациенти, инфекции при хора с изкуствени импланти (съдове, клапи, протези), както и инфекции при трайно катетеризиране.
  • Източник на заразата: единственият източник и резервоар на инфекцията е човекът, болен или здрав заразоносител.
  • Механизъм на предаване: инфекцията се разпространява по въздушно-капков механизъм посредством пръски при говор, кашляне, кихане. В редки случаи е възможно заразяване по контактен път чрез контаминирани предмети и принадлежности на заразените лица.
  • Входна врата на инфекцията: това е лигавица на горните дихателни пътища (назофарингеална, фарингеална, ларингеална област), рядко лигавиците на конюнктивите, половите органи или увредената кожа.
  • Продукция на екзотоксин: Бактерията на Дифтерията не преминава в кръвта, а остава на мястото на внедряването, където секретира екзотоксин. Дифтерийният екзотоксин е общобиологична отрова и уврежда всички клетки, но основният му ефект се проявява в съседство на проникване на дифтерийния токсин и действа селективно върху сърцето и нервите. На мястото на проникване токсинът образува типични налепи, изградени от некротични епителни клетки, фибрин и клетъчни инфилтрати. Налепите се състоят от сиви или сиво-белезникави мембрани, които могат да се локализират в ограничен участък или да се разпространят. Подлежащата съединителна тъкан е силно оточна.

Симптоми

Инкубационният период е от два до шест дни. След него това инфекциозно заболяване започва с проява на следната симптоматика:

Видове

Основните видове дифтерия и техните характеристики са:

  • Дифтерия на фаринкса – това е най-честата форма на болестта, като промените са локализирани в областта на задните структури на устната кухина и проксималната част на фаринкса. Налице е токсико-инфекциозен синдром в комбинация с формиране на типични за болестта мембрани или налепи.
  • Назофарингеална дифтерия – при тази форма промените са локализирани в областта на ноздрите, устната кухина и фаринкса, с наличие на назална секреция и формиране на мембрани по лигавиците.
  • Ларингеална дифтерия – тази форма на дифтерия може да се развие в хода на фарингеалната или да стартира с първично огнище в ларингеалната област. Характерно е протичане под формата на круп, преминаващ през три последователни стадия, а именно катарален, стенозиращ и асфиктичен.
  • Дифтерия на кожата – кожната форма на заболяването се среща по-често при наличие на наранявания, порезни рани и травми на кожата, създаващи входна врата за инфекцията. Характерно е формирането на типичните за болестта мембрани, които показват склонност към улцерации (разязвявания). Язвите могат да бъдат единични или множествени, като размерите им варират. Тази форма на заболяването представлява своеобразен резервоар на инфекцията, тъй като болните продължително време са силно заразни.
  • Друга дифтерия – възможно е засягане на различни органи и системи с развитие на дифтериен конюнктивит, полиневрит, цистит, нефрит, миокардит и други, като в зависимост от засегнатите структури се наблюдават и различни клинични оплаквания. Дифтерийният миокардит е често усложнение на различните форми на дифтерия и крие риск от сърдечна недостатъчност и внезапна сърдечна смърт.
  • Неуточнена дифтерия – при невъзможност за уточняване на вида на дифтерията се говори за неуточнена форма.

Диагностициране

Ако детето Ви проявява някои от изброените симптоми или имате дори малко съмнение за Дифтерия, не се колебайте да го заведете на лекар. Поставянето на диагнозата при Дифтерия изисква комплексен подход и системни мерки, като при най-малки съмнения за болестта е необходимо своевременно изолиране на засегнатите. Ваксинацията, която се провежда след 2-рия месец от раждането, дава много добра защита. Преболедувалите не развиват доживотен имунитет и е възможно отново да се заразят. Диагнозата обикновено се поставя въз основа на обстойния анализ на информацията, получена от следните изследвания – анамнеза и клиничен преглед, лабораторни, микробиологични и образни изследвания.

При анамнеза и клиничен преглед: епидемиологичната анамнеза за контакт с болен от Дифтерия, посещение на район с висока заболеваемост или липса на поставена имунизация има важно значение. Данните за давността, тежестта и особеностите на оплакванията, както и обективните клинични находки също подпомагат значително диагностичния процес.

При лабораторните изследвания: назначават се подробни кръвни изследвания, а в някои случаи и уринен анализ, като често се установяват типичните за бактериална инфекция промени в белия кръвен ред и маркерите на възпалението.

При микробиологичните изследвания: за потвърждаване на диагнозата е необходимо микробиологично изследване на материал от засегнатите участъци, като се прави посявка на специфична среда. Допълнително се назначава и антибиограма, която впоследствие подпомага терапевтичния процес, тъй като показва чувствителността на бактерията към използваните в практиката антибиотици и химиотерапевтици.

При образните изследвания: при съмнения за увреждане на вътрешните органи могат да се назначат подходящи образни методи на изследване.

Диференциалната диагноза налага различаване на отделните форми на Дифтерия една от друга, както и различаване от някои идентично протичащи инфекциозни, възпалителни или автоимунни заболявания.

Лечение при Дифтерия

При съмнение за Дифтерия, детето трябва да бъде прието във възможно най-кратък срок за болнично лечение. То ще бъде изолирано в съответното инфекциозно отделение за намаляване риска от разпространение на заразата във връзка с високия контагиозен индекс на болестта. Терапевтичният подход при Дифтерия е комплексен и съобразен с оплакванията и общото състояние на болните. Лечението при Дифтерия обикновено включва:

  • Инжектиране на противодифтериен серум – нужно е незабавно прилагане на противодифтериен серум (антитоксин), който неутрализира токсините на бактерията. Той значително подпомага терапията и въздейства за намаляване риска от тежко протичане и разпространение на инфекциозния процес.
  • Прием на антибиотици – етиологичното антибиотично лечение на инфекцията е антибиотичното лечение. Най-често се прилагат макролиди и пеницилини, съобразно резултатите от антибиограмата.
  • Прием на симптоматични средства – назначават се подходящи симптоматични средства, съобразно оплакванията на пациентите, като допълнително могат да се включат и кортикостероиди, кислородна терапия, инвазивни лечебни методи и други за подпомагане на терапията.

Трябва да се има предвид, че възстановителният период след инфектиране е дълъг – задължително е строг режим на легло в продължение на 5-6 седмици.

Профилактика

Най-добрата и най-ефективна профилактика срещу Дифтерия е ваксинацията. Имунизацията с комбинираната ваксина против Дифтерия, тетанус и коклюш, която съдържа дифтериен токсоид и осигурява активен имунитет. Ваксината се прилага по схема, стартирайки с първи прием при навършване на два месеца, като важна особеност е необходимост от периодична реимунизация за поддържане на активния имунитет.